Защо великата Недялка Керанова лежа в затвора? (На биографа си казва: „Напиши: Недялка Керанова – много любовници и много деца. И не слагай парфюм!”
За първи път в „Като две капки вода” се падна образът на Недялка Керанова в задача за имитация. Предизвикателството от бутона на късмета бе изтеглено от Фики Стораро. Вече и най-големите скептици признават както певческите му заложби на сина на Тони Стораро, така и че е най-убедителният участник в настоящия сезон на шоуто за двойници.
Фики изпя „Канят ме, мамо, на тежка сватба” с близка до характерната орнаментика на именитата народна певица. Хиляди българи са я слушали в миналото по сватбите из Тракийско и няма как да забравят, че гласът на Недялка Керанова се е леел като стихия. Призна я като феноменална даже мърморкото Фънки, който също похвали Фики за имитацията.
Но най-младите зрители на „Капките” едва ли разбраха за какво превъплъщение иде реч. Недялка Керанова е мит в народната песен и сватбарската музика. Не са й били нужни никакви репетиции с оркестрите, достатъчно е било само да уточнят тоналността и да свирят, пеят и импровизират с часове. Не случайно са сравняли Недялка с Елла Фицджералд – един от символите в джаза, където импровизацията, диалогът между глас и оркестър са водещи.
Ако случайно феновете на Фики поровят в интернет за нещо повече за Керанова, нека не възприемат с осъдителност някои факти, които срещнат за името на фолклорната легенда. Само от автентичния разказ на Недялка какво е преживяла и как е била унижавана, могат да разберат защо се е стигнало до нелицеприятните епизоди в човешката й биография, припомня Уикенд.
Единствената документирана по-крупна лична изповед за живота на Недялка Керанова (1942 – 1994) е пред проф. Тодор Бакалов – акордеонист, един от крупните съвременни изследователи на българския фолклор, автор на редица книги. (За жалост, от 5 октомври 2018 г. професорът присъства в списъка на безследно изчезналите сънародници. Отивайки на гости в пернишко село, той излиза на улицата за кратка разходка и оттогава от него няма следа. С напредването на възрастта 80-годишният Бакалов е страдал от деменция.) В том 2 на книгата му „Майстори на народната музика” (1993 г.) той описва чудото на сватбарската музика от близкото и по-далечно минало. Ярка фигура в това направление на народното творчество е Недялка Керанова.
„Когато хората я слушат по сватби, спират да ядат и пият, забравят, че това не е концерт, а сватба. В гласа й има нещо демонично, нещо, което те кара да мислиш само за песента, за текста. Силен. Властен. Понякога оркестърът остава на втори план и слушаш само нея, въпреки че пее все с майстори – пише в увода на документирана си лична среща с певицата изследователят Тодор Бакалов. – Тя първа въведе този начин на интерпретация в сватбарското пеене. На някои той се стори прост, на други – просташки, на трети – неповторим.
Злите езици какво ли не я одумаха: пиела по литър и двеста грама мастика на сватбите преди да започне да пее. Била безцеремонна. Някъде някого наругала, други цапардосала. Имала извънбрачни деца, била осъждана. Била в затвора. Какво ли не наговориха… Господи, човешката злоба и завист понякога нямат край.”
Бакалов моли за услуга приятел, за да бъде приет от Недялка в Пловдив и да му се изповяда. Това е големият почитател с енциклопедични познания за фолклора ни Тодор Тодоров. Същият го предупреждава, че „понякога е доста груба”. Гостуват й заедно. Керанова ги нагощава с погача и вкусни гозби, приготвени от нея. Пийват ракия и разговорът започва.
„Тоше, всичко ли ще пишеш?”, изведнъж казва тя на Бакалов. „Всичко.” „Ако не го напишеш, ще ти… и ми тегли една „благословия”. Засмяхме се спонтанно всички. Някакси й отиваше.”
Живяла само 55 години, певицата е родена в с. Татарево, Хасковско, на 24 април 1941 г. Баща й – Тодор Керанов – певец и цигулар, бил от най-добрите сватбари в Тракия, солист в оркестъра на Рамадан Лолов. Баба Вана – майка му, била най-голямата певица в региона.
Кариерата на Недялка Керанова започва към хасковския клон на Концертна дирекция. Но първият голям професионален връх е присъединяването й към Пловдивския ансамбъл за народна музика. За прослушването научава от съобщение по Радио Стара Загора.
Не след дълго, както си пее в гримьорната в Пловдив, чука на вратата възрастен мъж и й казва: „Аз съм Филип Кутев. Какви ангажименти имате към Пловдивския ансамбъл – плащания, каси, борчове? Всичко плащам.” Младата певицата отговаря, че няма задължения, но той вече е решил да внесе промяна в живота й: „От май сте назначена в Държавния ансамбъл.” Годината е 1959 г.
Изненадващо за мнозина, Недялка смята идването си в столицата за фатална грешка. Развитието на събитията я склонява към това.
„Ако знаех какво чакаше в София, никога нямаше да се мярна там. С такава омраза бях посрещната от всички певици!”, разказва Керанова. В разговора гостът й иска снимка с ансамбъла на Филип Кутев. Тя отвръща, че няма да му е от полза, защото била все в далечен план, главата й – като връх на карфица. И на афишите било така.
„Напуснах ансамбъла. Ако не бяха се застъпили някои големи хора, щях да бъда уволнена дисциплинарно. Напуснах и за друго. В Горна баня, там ни беше общежитието, се ожених за най-хубавото момче – Данчо. Подействаха му на характера. Разведохме се. Та, върнах се в Пловдивския ансамбъл. След това концертни турнета с Първомайската, Садовската и Леновската група. Отказах се да пея. Лъжеха ме в парите (в парсата), а освен това ме мъчеше бездомието – днес в едно село, утре в друго… Върнах се на село. Запях по сватби. Исках да си купя парцел, да си направя собствен дом, за да не могат да ме използват другите, а освен това, на тоз се чувстваш задължен, на други. Исках да остана вярна на себе си”, достига до откровения Керанова.
И сама задава следващия въпрос, вероятно за да спести неудобство на деликатния си гост, с когото се старала да говори на „вие”: „Желаете ли да узнаете как започнах да пия?
Алкохолът ме спаси от много хора, от много неща.”
И настъпва пауза, сторила се на госта твърде дълга, в която събеседницата спира да говори. После продължава: „Още когато бях във „Филип Кутев”, веднъж идва един човек и ми казва: „Аз съм Жоро Бояджиев. Без да те познавам, те обичам, защото те слушах как пееш. Ела да направиш записи в радиото”. Всъщност на раменете на крехката жена (тежала 40-45 кг, променена е впоследствие от стрес и болести) каца птичето на щастието – поканата е от най-влиятелният човек в БНР в ресора за фолклор в онези години.
„Беше през 1960 година. Прибирам се вкъщи. Радостна, горда, сам Жоро Бояджиев дошъл да ме кани. Вечеряме с Данчо, а аз търся момент да спомена, да го зарадвам. Бяхме в спалнята. Като му казах, започна такъв бой, че си рекох по-добре да умра, отколкото да съм жива. Реших да скоча от прозореца. Беше около 8 метра. Сякаш Господ ме спаси. Все едно, че с парашут паднах”, разказва потресаващата история Недялка.
На сутринта тя спазва уговорката и присъства на записа, бледа и притеснена. Редакторът Бояджиев забелязва промяната у нея и прекъсва работата и предлага да излязат за малко. „До радиото имаше един ресторант „Белите брези”. Поръча ми една мента. До този момент алкохол не бях вкусвала. Записите тръгнаха. „Караджа дума Русанке”, „Мама е Радка годила”, „Хранила мама, гледала”, накрая песните станаха чудесни. На 1 май 1960 г. в с. Извор, Пловдивско, ги чух за първи път по радиото”, разказва приживе Керанова.
Доверила се на тактичния си събеседник, отново тя му помага да преминат към следващата болезнена тема. Прави го с усмивка: „Ама, защо не ме питаш за моята любов! Все пак съм жена. Искаш ли да ти разкажа?… Пиши, пиши, нали знаеш, че аз съм пряма. Всичко – очи в очи. Колкото от кротка, та по-кротка майка съм родена, толкова на младини аз бях бясна. Песента „Караджа дума Русанке” стана причината за една голяма любов. Животът ми стана красив и хубав… Полковник Янчев (Радослав) чул песента и решил – „тази жена, която пее тази хубава песен, трябва да я видя”. Ходил, търсил ме. От радиото разбрал къде съм. Накрая отишъл и в моето село. Намерил майка ми да пасе прасенцата. Тя му казала къде живея.
Един ден у нас се звъни. Гледам униформен човек. Пита учтиво: „Тука ли живее Недялка Керанова?”. Целува ми ръка. Водим приятелски разговор, след това идва на 3-4 сватби, тогава работех с Кольо Илиев. Станахме приятели. Веднъж бяхме на Бачковския манастир. Аз свалих моята огърлица и я закачих на Света Богородица – чудотворната икона. Молех се и плачех Господ да ме дари с деца, че от побоищата бях пометнала две близначета, оттогава близо 15 години не можех да имам дечица. Радослав ме гледаше много учудено, остави ме да поплача, след това нежно каза: „Ти ще имаш деца. Ти ще бъдеш най-голямата майка на света. Както пееш, така ще обичаш и децата си”… Майка съм на три деца. И едно още съм отгледала. Напиши: Недялка Керанова – много любовници и много деца”.
След разговорите за професионалните й успехи, за уникалния начин на музициране, след личните признания, остава и последната неудобна тема – защо е лежала в затвора. Гостът я пита за огорченията от живота. Певицата изохква, става и отваря чекмедже, от което изважда лист. Подава го на Тодор Бакалов и му позволява да го публикува.
„Листът – копиран на ксерокс. Черен като некролог – пише проф. Бакалов. – С големи букви написано: ПРИСЪДА. Следват номер, дата, име на съдийката, членове, прокурор и… „В ИМЕТО НА НАРОДА ОСЪЖДА” (само дето не пише народна певица)… на една година и три месеца лишаване от свобода затова, че без правно основание е получила обществено имущество – сумата 3697,50 лв. с намерение да я присвои.”
И отново тягостно мълчание. Като че ли за свое оправдание гостът я пита защо не ги връща предварително тези пари. „Пет години получавах от Съвета всеки месец малка сума. Никой не ми каза, че неправилно съм получавала. Никой не ги спря. Даваха ми ги парите като на самотна майка. Можех да ги върна. Сигурно така са искали да стане. Съдийката Ангелова ми каза: „Аз трябва да те осъдя. Да те вкарам в затвора. Наредено ми е да те осъдя…”, разказва Недялка.
С влизане в сила на присъдата гласът на Недялка спира да звучи в националния ефир. Но всяка седмица почти в цяла България на сватби, освещавне на къщи, изпращане на войници се изпълняват нейните песни – от други изпълнители или се слушат на касетофони в нейно изпълнение.
„По пътя (към затвора – б. р.) – познати и непознати я спирали, питали я къде отива да пее. По спирките на гарата охраната й купила закуски (кебапчета, хляб, бира) със собствени средства, не от банкетите”, пресъздава болезнената картина авторът на „Сватбарските оркестри”.
„Говори ми с уважение и за началниците и надзирателите в затвора. За хоровия колектив, който сформирала там. За това, че дълго време не й вярвали. „Мислеха ме за шпионка, за ченге, не можеха да повярват, че и аз съм затворничка като тях.” За това, как там, в затвора, я уважавали като човек”, пише Тодор Бакалов. „Аз не се срамувам, не се и гордея с това – обобщава пред него за наказанието си тракийското гласище. – Аз съм една тиквеница (и този път тегли на себе си една „благословия”), защото можех да остана и в Америка, и във Франция, и в Германия. Пиши за всичко, но не слагай парфюм.”
Опознавайки вселената Недялка Керанова, професорът спонтанно решава да напише отделна книга, само за нейната завидна кариера и не съвсем завидна човешка съдба. Споделя намерението си с актрисата Пепа Николова, която му е съседка и добра приятелка. „Господи, какъв филм става от това. Искам да изиграя главната роля. Тя тя е българската Едит Пиаф”, възкликва Николова. Днес нито тя е сред живите, нито Керанова, а уви, вероятно и професорът. Той не успява да напише книга за нея, но и съхранените откровения са са достатъчно незаличим автентичен спомен за една голяма певица, при която всичко е изстрадано – всяко постижение, всяка песен, всяко дете.
Певицата умира през 1996 г. от тежко заболяване. Година преди това дава последното си интервю – на журналиста Николай Чапански. Пред него казва, че ако би могла да повтори живота си, не би избрала пеенето, нито да бъде Недялка Керанова. Изненадва интервюиращия с убеждението, че изобщо не е оценена като глас. И се разплаква.
Антония, едно от децата й: Пазя дневниците й
„Понеже рано се омъжих, оцених коя е чак след смъртта й. Дадох си сметка, че съм израснала сред артистичния елит на България”, споделя дъщерята Антония, майка на внука Недялко, който пък смътно помни баба си – бил е на 2 годинки, когато тя си отива, но е запознат с творческата й мощ.
Антония е присъствала по време на записи и концерти, била е зад кулисите. Свидетел е как хората са я чакали и посрещали едва ли не като божество. Младата жена пази и най-малката бележчица, оставяна от майка й. Съхранява и личните дневници, които певицата си е водила. Предполага, че все някой ще прояви интерес към тях, а понякога сама ги отваря.
„Тя беше натоварена с много човешки съдби. Не може да си артист и да не те контролира по някакъв начин публиката. Нейните песни са буря от емоции, а гласът е дар от Бог. Мама бе най-откровеният и естествен човек, когото познавам. Генетично ми е заложено от нея и си патя от това – истината и само истината. Както си пие ракията с колега от Народния театър, тя може да седне с чистачката. Абсолютно народен човек. Нека се пеят нейните песни, но когато се заучава една песен, много внимателно да с гледа текста. Не е нужно да я имитираш, особено нея – говоря за професионалисти, всеки трябва да даде това, което носи в себе си”, смята наследницата на уникалния глас.
