Емилия Радева на 88: От глад не се умира, другото е по-страшно – липсата на духовна храна

0

На 23 май легендарната актриса Емилия Радева става на 88 години. Тя е все така достолепна и магнетична, не губи своя завиден дух и жаждата си за срещи с изкуството. Миналата есен Радева се завърна на сцената в най-новия спектакъл на Недялко Йорданов „Каквото, такова“, чиято премиера мина с огромен успех в Народния театър.
В представлението участват и други големи имена от златните години на българския театър, като Жоржета Чакърова, Иван Налбантов, Любомир Младенов, Пламена Гетова, Янина Кашева, Богдан Глишев, Сава Пиперов, Рут Рафаилова. 

 
– Госпожо Радева, в събота навършвате 88 години, как се чувствате?

– Да ви кажа, нямам много настроение за рождени дни. Вижте каква е ситуацията, човек да говори за рождени дни вече, а и нямам кръгла годишнина…

– Как сте със здравето, пазите ли се, страхувате ли се от коронавируса?

– Не, не се страхувам. Спазвам мерките. Добре, че живея в квартала около парк хотел „Москва“, има много зеленина, хубав въздух. Излизам на открито без маска, когато съм сред хора, слагам маска. Какво да ви кажа. Все пак сезонът е хубав. Животът трябва да се живее при всякакви условия. Човек трябва да привиква и да търси начин да има настроение. Защото ситуацията сега е тежка с този вирус, много хора страдат. Нали съм близко до „Цариградско шосе“ и често чувам сирените на линейки. Ей сега мина пак Бърза помощ и винаги се моля този, когото карат, да има късмет и да оживее. Такъв е моментът, че трябва да сме реалисти, да сме позитивно настроени. Макар че да ви кажа, нашето поколение е преживяло много неща. И не е много приятно на такава възраст и когато ти предстои рожден ден да преживяваш нещо, което не е много за преживяване. Аз съм дисциплиниран човек. Трябва да има една човешка и творческа дисциплина. Няма как иначе да оживяваме в това време.

– А имате ли настроение за празничния 24 май?

– Аз съм щастлива, че съм родена точно срещу такъв голям празник. Жалко е, че не можем да го честваме, както би трябвало. Но всеки го празнува в спомените си. Аз имам много хубави спомени от този ден. Още от дете, та доскоро. Помня манифестациите, в които участвах като дете, като гимназистка и даже като млада актриса в Пловдивския театър. Много хубави бяха тези манифестации, много празнични, с много цветя, млади хора с хубави униформи, хубав химн имаме. Изобщо, отказахме се от някои работи безпричинно. Затова някои неща човек трябва да ги изживява в момента. Защото после се случва нещо, заради което задължително не можеш да ги изживееш.

– Тъгувате ли по онези времена, когато хората на изкуството бяха на почит?

– Аз не мога да се оплача – винаги съм била на почит. Зависи и как човек се поставя и как се държи. Зависи от кого искаш да си на почит. Това е много относително.

– В тези тежки коронавирусни времена културата сякаш не е на дневен ред, а артистите са сред най-засегнатите от кризата.

– Актьори, режисьори, директори на театри се мъчат да излязат от тази ситуация. Има актьори, които са на заплата. А артистът е много чувствителен, той трябва да играе и да си оправдава заплатата. А има и актьори на свободна практика, които сега са в много неизгодно положение…Но вижте какво – съвсем искрено мога да ви споделя, че от глад не се умира. Аз съм преживяла купонна система, бомбардировки, изселване, да не говоря колко битови неприятности – е, не умряхме от глад, преживяхме. Другото е по-страшно. Творецът има нужда от духовна храна. Материалното остава на втори план, за себе си говоря. Кой както е научен. Моят баща казваше: Деца, човек знае две и двеста. Аз съм започнала от две, стигнала съм над двеста, сега съм под двеста, но всичко ми е нормално и всичко ми е добре. Моля се децата ми, близките ми да са здрави, това е най-важното. Здрав ли е човек, всичко се нарежда. И разбира се, да има приятелско рамо.

– Липсва ли ви сега сцената и срещата с публиката в представлението „Каквото, такова“ в Народния театър?

– О, как да не ми липсва. Липсват ми колегите ми. Ние сме от едно поколение почти, чуваме се, говорим си. Голямо нещо е нашата професия – сближаване, сродяване. И не толкова самата работа на сцената, колкото това да видиш хора, които са ти близки, с които си делил репетиции, с които имаш успехи. Това общуване помежду ни е много важно. И разбира се, срещата с публиката, където пък получаваш едно признание.Така че липсва ми сцената, но аз вярвам, че нещата ще си дойдат на мястото. Иначе без надежда не може да се живее. Аз все още имам на какво да се надявам въпреки моята възраст вече. Защото имам приятели, имам децата ми, роднини. А да не говорим, че в рода си имам лекари. А голямата ми сестра беше милосърдна сестра – навремето така ги наричаха. Колко помощ съм видяла от медицината! Лежала съм и в болница. И сега имам проблеми. Актьорът като че ли има най-голяма необходимост от здраво тяло. Няма ли здраво тяло, няма да има и здрав акъл и емоция.Използвам тази възможност да благодаря на медиците – дълбок поклон за всичко онова, което лично те са направили за моето здраве. И да им пожелая здраве – особено на онези, които са на първа линия. Мъчително е, но дано скоро приключи това нещастие и всичко да си дойде на мястото.

Прегледана: 40615

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече