Любо Нейков: Няма да говоря за политика, докато политиците не започнат да говорят за култура

0

„Когато репетирам, нито знам какъв ден е, нито знам колко часа е, нито знам къде се намирам“, казва известният комик

„Влагам се еднакво и в „ниския“, и в „средния“, и в така наречения „висок“ театър“, споделя в интервю за „Монитор“ популярният актьор и продуцент.

– Г-н Нейков, празничният период е много натоварен за майсторите на смеха като вас. Интересно ли ви е все още да участвате в коледни и новогодишни предавания, или е станало рутинна дейност?

– Разбира се, че винаги има предизвикателство. Тази работа да забавляваш хората е изключително трудна – по-трудна, отколкото да ги разплачеш. Още по-отговорно е в такива времена – на много от нашите сънародници въобще не им е до празници, до хумор, до забава. Ние сме с ясното съзнание, че трябва да ги накараме да позабравят поне за момент най-тежките си мигове, това, че са изгубили близки в пандемията… Даваме си сметка за това и задачата ни е триж по-сложна. Такива времена настанаха… Но задачата ни никога не е била лесна: да излезеш да забавляваш не заради самото забавление, а като вид лекарство, като някаква мисия. На някои се удава, на други не толкова, но полагаме максимални усилия.

– Били ли сте някога в ролята на Дядо Коледа освен за собствената си дъщеря?

– Много отдавна бях в продължение на 15 дни Дядо Коледа в НДК с един колега. Минаваха семейства с деца и малките умираха да се снимат с нас. Беше изключително вълнуващо да видиш очичките им: вярват ли, не вярват ли, истински ли е Дядо Коледа, не е ли истински… Беше ми любопитно и всеки ден ходех там с голямо удоволствие. А по-късно имам и друга смешка. Обличам се вкъщи като Дядо Коледа за племенницата ми, когато беше малка (сега вече е на 24 години и е акушерка в Майчин дом), за да тръгна с колата. Но понеже съм с тежкия костюм, ключовете от колата паднаха в снега и нямат намиране. Въртя се, суетя се пред блока, качвам се обратно, опитвам се да звъня на автокъщата да ми донесат резервен ключ. Те докато се организират, пред блока се събра народ около Дядо Коледа, всички комшии много се забавляваха. Както и да е, отидох закъснял на партито, а племенницата ми вика: „Дядо Коледа, защо толкова се забави?“ – „Ми, елените и шейната имаха проблем“… И след това, няма да го забравя никога, чак през пролетта, когато снегът се разтопи и децата започнаха да щъкат, едно детенце намерило ключа и по емблемата на него разпознало колата. Знаеха на кого е колата и ми върнаха ключа… А пък с дъщеря ми не съм и правил много опити да съм Дядо Коледа, защото тя ме познава прекалено добре и проваля всичките ми опити да го изиграя, колкото и да се преправям. Беше съвсем малка, когато пробвах да й правя куклен театър: тя директно отиде и погледна отзад, за да види как точно се случват нещата.

– Като актьор, който се занимава с актуална политическа сатира, как оценявате отиващата си година?

– Още сега, в самото начало, като поставяте темата, ще ви кажа, че политика няма да коментирам, докато политиците не започнат да коментират културата. Смятам, че ние нямаме никакво основание да коментираме политиците: те не заслужават нашето отношение, независимо какво е то – позитивно, негативно или неутрално. Няма да коментирам изобщо, докато не чуя те да започнат да говорят за култура. То е написано: „По делата ще ги познаете“. В исторически план делата са останали единствено и само в културните пластове от Античността до нас. Всичко, по което ние съдим за управниците и за живота някога, са културните факти, останали в историята. Това би трябвало да е огромната камбана, която да им кънти в главите на политиците: да знаят, че само културата ще остави белег след нас. Аз вярвам, че културата е най-важният белег на една нация.

– Каква беше вашата лична година, кои бяха топ-събитията в нея в професионален и човешки план?

– Много отрицателни неща се случиха, но да не дълбая в тази посока. Надявам се следващата да донесе повече надежда, здраве и хубави неща на всички българи по света и в България. За позитивното – мога да кажа само, че засега сме здрави и продължаваме да можем да общуваме. Най-важното през годината за мен е срещата с мои млади колеги, които много ме зареждат. Опитвам се да им помагам всячески, когато съм помолен за това. Наблюдавам ги, радвам им се и каквото мога, ще направя за тях, защото те трябва да вървят напред и нагоре, сега им е времето. Има много хубава енергия в тях, възпитание, уважение, натрупвания, които човек трябва да притежава, ако иска да се развива. Тези срещи невероятно ме обогатяват.

– Освен в спектакли, продуцирани от вашата компания, през годината се включихте и в заглавие на Сатиричния театър. По-комфортно ли е, когато институция като Сатирата стои зад проекта?

– Имам честта да участвам в спектакъла „Всички освен мен“ от Щефан Фьогел под режисурата на Лилия Абаджиева. С директора г-н Сърменов от години се каним и все отлагаме срещата ни, но аз съм отговорен човек и не мога, когато съм зает с други неща, да се хвърлям на 50 места и на нито едно да не си свърша добре работата. Бях намислил период, в който да мога да обърна внимание само на репетиционния процес за това представление. Работихме усилено, вдъхновено, приятно и истински и…точно 2 дни преди премиерата ни затвориха заради пандемията. Така че тогава тя не се състоя. По-късно, след локдауна, отново се събрахме и репетирахме – според мен дори за по-добро. И до ден-днешен всяко представление ни е като премиера: вълнуваме се, защото спектакълът е труден, но е много цветен. Приятно е да се работи с млади колеги – аз спокойно мога да кажа, че съм най-възрастния там. Всеки път идваме в театъра доста по-рано, събираме се да си усетим енергиите, атмосферата и се качваме самички на сцената да си репетираме някакви неща. А когато представлението свърши, оставаме дълго след това да си говорим в гримьорните как е минало, какво е станало. Което е прекрасна традиция според мен. Но ние и преди така сме правили в спектакли, които сами сме продуцирали. В „Скакалци“ например атмосферата беше същата. Също седях след представление, докато изпратя всички колеги и накрая изпращах Стоянка Мутафова, светла й памет, до дома й. Всички я обичахме. А и тя страшно много обичаше младите си колеги. Изключителен, голям човек! Аз не приемам, че си е отишла: тя винаги е сред нас, до нас, около нас…

– С кого от „класиците“ имате най-много общи спомени?

– И с нея, и, светла му памет, с Кольо Анастасов много сме живели, обикаляли, играли, пътували по света. Това бяха едни вечни забави: той знаеше абсолютно навсякъде къде са читалища, театри, ресторанти. И все казваше: и тука съм играл, и тука съм играл, и тука съм играл, и на тоя площад съм играл, и тука пред общината съм играл, и зад читалището, пред читалището, в читалището… И ние се шегувахме, докато пътувахме с колата: а на тоя завой играл ли си?!

– Вече и вие може да кажете „И тука съм играл, и тука съм играл…“. Със спектаклите си много пътувате, какво ви носят срещите с различни публики?

– Така е, дойде време и аз да разказвам на младите си колеги, да се шегуваме по подобен начин. Много куриози сме имали през годините. Извън София, Варна, Пловдив, Бургас и Плевен, примерно, е по-трудно човек да се докосне до култура, до театър, до живо представление. Ние сме големи длъжници на хората там. В малките населени места да отидеш да играеш е истинско събитие – това им държи влага месеци наред. Телевизионният екран е едно, но на живо да видиш очите на актьорите, да се докоснеш до енергията на човека, е съвсем различно. Зрители са ни споделяли след представления колко дълго са чакали тази среща: мине-не мине време, те си говорят за този огромен празник, който им предстои, а след това още дълго време го помнят. Представете си колко много дължим на тези хора, които искат, имат нужда да гледат театър, да не говорим, че по конституция е задължение на държавата да подсигури на всички достъп до култура…

– Ясно е, че за тези зрители удоволствието е огромно, а за вас? Зареждат ли ви срещите с тях със сюжети, за които също дълго да си говорите?

– Разбира се. Отиваме веднъж, например, в Белица, в Балкана, където беше изключително студено за нас, а местните бяха по тениски с къси ръкави. Ние, като много разглезени, се колебаехме дали изобщо да излизаме на сцената, а те: „Как ще е студено, топло е, още не са дошли големите студове!“. Чудеха се как да ни помогнат и докато мрънкахме, че ни е студено, ни предложиха да се сгреем и донесоха домашна ракия. Обяснихме им, че това никога не се прави преди представление, но самия жест ни стопли, така че намерихме сили и изиграхме чудесен спектакъл на „Вражалец“. Въобще срещите с публиката са най-зареждащото нещо за актьора.

– Наскоро имахте премиера на „Хамлет“ с плевенската трупа. Липсваше ли ви „високият“ театър?

– След като го правя, значи вече не ми липсва. Не се случва всеки ден да участваш в пиеси на Шекспир, още повече че като цяло той не е от най-поставяните в България автори и доста колеги никога не са се докосвали до него след Академията. Аз се забавлявах много с работата си и с режисьора Ованес Торосян, който поставяше по много интересна методология. Там сме 20-30 души на сцената и всички актьори са повече от добри – цялата трупа е изключително силна, няма и един, който да е „дупка“. От година в Плевен активно се рекламира културният туризъм: да си вземеш място за влака, да отидеш и да получиш хотел, закуска и 2 билета за театър – това е много впечатляващо. Смятам, че е прекрасен модел за цялата страна. Иначе, занимавали сме се и с „висок“, и със „среден“, и с не толкова „висок“ театър, но това е нашата професия. Лично аз за себе си мога да кажа, че се влагам еднакво и в „ниския“, и в „средния“, и в така наречения от вас „висок“ театър. За мен никога този въпрос не е седял – за мен винаги е било театър. Или се занимаваш с театър така, както са те учили твоите професори, или не се занимаваш изобщо. Оценката е на публиката и на вас, журналистите. Но при мен подходът към работата и ментално, и физически е абсолютно еднакъв, нямам аршин за „висок“, „среден“ и „нисък“ театър. Когато репетирам, нито знам какъв ден е, нито знам колко часа е, нито знам къде се намирам: това е някакво бягство от ежедневието – ти просто се потапяш в образа, в ситуацията, в мотивите. Това са нещата, които ме занимават по време на работа.

– В „Хамлет“ се очаква актьор като вас да е Кралят или Полоний, а вие се оказвате водачът на артистите, които ще играят спектакъла си в двореца Елсинор…

– Да, аз съм Луциан – малка прекрасна роля. Това е може би първата ми роля от такъв калибър от Академията досега, но за мен всъщност няма малки роли. За мен е предизвикателство, вложил съм се изцяло, бил съм на всички репетиции, присъствал съм дори когато самият аз не репетирам и не е моят момент. Към всичко трябва да се подхожда сериозно и всеотдайно. Георги Русев и Надя Тодорова никога не са играли големи, главни, централни роли, но са играли своите роли така, че те са ставали като главни.

– За вас казват, че сте от тестото на големите ни комици от златната ера в близкото минало. Оприличавали ли са ви на някого от тях като стил на игра?

– Чувал съм подобни сравнения. За мен, разбира се, е огромна чест и удоволствие, и няма как да е другояче, когато те са ни пътеводна светлина и наши учители. Аз съм научил от тях страшно много като отношение, като начин на мислене, като философия. Но най-вероятно съм много различен: актьорите са като снежинките и песъчинките в пустинята – една с една няма еднакви. И това е най-голямата красота и богатство. В нашата професия има толкова много боички и характери – когато седнеш да рисуваш платно, колкото повече боички използваш, толкова по-хубава картина можеш да получиш. Така че тези, които оприличават актьорите на други актьори, вероятно са хора, които трябва да носят очила…

– Знае се, че се занимавате и с благотворителност. Според вас добре ли е тази дейност да се популяризира в обществото, или трябва да си остане дискретен индивидуален жест?

– Всеки ден минавам покрай Софийския университет – там има две огромни личности, които седят и ни гледат безмълвно. Мисля, че всеки, който има възможност да помогне на друг човек, е длъжен да го направи. Така съм възпитан от моите родители и аз се опитвам така да възпитавам дъщеря ни. За мен всичко започва от възпитанието в семейството, от това какви са твоите модели на подражание като малък. Имаш ли възможност да подадеш ръка на някого да излезе от водата, от локвата, от калта, от дупката, ти трябва да го направиш, ако искаш някой да го направи и за теб. И човек, когато получава, е хубаво да го огласява, тоест – да бъде благодарен. Но когато той дава, това трябва да остане най-пазената тайна. Така мисля аз и така усещам нещата.

ВИЗИТКА

* Любомир Нейков е роден на 7 февруари 1972 г. в Червен бряг

* Завършил е техникум по електротехника в родния си град, а след това куклено актьорско майсторство при проф. Румен Рачев в НАТФИЗ

* Част е от хитови проекти като „Хъшове“, „Шоуто на Слави“, театрална формация „Мелпомена“

* През 2006 г. с Евтим Милошев основава продуцентска компания „Дрийм Тийм Прадакшънс“, която реализира един от най-успешните бг сериали – „Столичани в повече“

* През 2007 г. с колегите си Христо Гърбов, Руслан Мъйнов и Кръстьо Лафазанов създава първото и единствено по рода си авторско комедийно шоу в българския тв ефир „Комиците“

* Женен е и има 10-годишна дъщеря

Прегледана: 58485

Оставете отговор

Вашият електронен адрес няма да бъде публикуван.

Този уебсайт използва бисквитки за да подобри вашето пребиваване на него. Приемам Научете повече