Лекарят Дакамару, който се катери нависоко: В работните дни спасявам живот, в почивните рискувам своя

КОЙ Е ТОЙ

Дакамару, както е псевдонимът му, е на 30 години, от Варна. Не споделя истинското си име и предпочита да остане анонимен. Завършва медицина в чужбина. След като приключва образованието си преди 6 години, се връща в България и практикува лекарската си професия. В почивните дни се занимава с свободно катерене, скокове от скали и паркур. Участва в организирането на първата българска общност по свободни скокове от скали.

– Дакамару, ще ни разкажете ли повече за себе си?

– Псевдонимът ми е Дакамару. Не искам да разкривам истинското си име заради лични причини. Прехвърлих 30 години и по професия съм лекар. Активно спортувам и поддържам формата си. Катеренето без никаква застраховка и създаването на съдържание за социалните мрежи е моето изкуство. В работните дни спасявам животи, а в почивните рискувам своя. От много години се занимавам с паркур и свободно катерене. Катеря се неосигурен. Оттам тръгна и моето увлечение към екстремни спортове.

– От колко време се занимавате с тях?

– От края на 2015 година. Имах огромен страх от високо. Мой приятел ме накара да се кача с него на един кран в Румъния. Качихме се на крана и това беше много зареждащо с адреналин преживяване и много голяма тръпка. Така успях да се преборя със страха и много ми хареса. След това ходихме по още покриви и интересни места. Направихме си снимки и оттогава много се запалих по фотографията в такива предизвикателни изображения. Малко по малко това се превърна в мое изкуство – да сътворявам кадри на тематика „Човекът срещу предизвикателствата“. И така започна моето приключение. С годините започнах да се катеря и да се хвърлям от високо, като започнах със скокове от високи скали.

– Имали ли сте инциденти?

– В този спорт, ако има инцидент, най-вероятно нямаше да си говорим, защото нямаше да съм жив! Катеренето е изцяло без осигуровка. Случвало ми се е да се одраскам и да получа леки наранявания. След като слизах от една местност наскоро, се подхлъзнах и си пресрещнах пръстите на ръката, като за малко да си счупя китката. За щастие, нищо сериозно.

– Сам ли се катерите, или имате съмишленици?

– Има си цяло общество в България, които обичат да се качват на недостъпни за повечето хора места. Радко се катеря сам. Хубаво е да има някой, който да ти пази гърба. Ние определено се стремим да внимаваме и да се пазим взаимно. Предупреждаваме се за опасности, а и е по- спокойно, когато имаш компания.

– В социалните мрежи се радвате на голяма аудитория. Свързват ли се много хора с вас за съвети?

– В интерес на истината има доста. Много начинаещи и не само искат да разберат за местата, на които ходя и какви са техните особености. Но по-интересното е, че с мен се свързват родители, чиито деца ме следват в социалните мрежи. И ме търсят не за да ме укорят, а напротив – искат да дам съвети за безопасно практикуване на тези екстремни спортове на децата им. Очевидно те са наясно, че щом децата им са решили да се катерят, ще го направят и искат максимално да се обезопасят. Писали са ми много руснаци, италианци и шведи, в България все още е по-затворено мисленето ни за такъв тип дейности. Родителите на въпросните деца също стават фенове и много дейно коментират публикациите ми в социалните мрежи.

– Един ден, когато имате деца, бихте ли искали те да продължат вашето начинание?

– Не, не бих карал децата ми да правят каквото и да е, но бих ги подкрепил във влеченията им. Единствено ще се старая да ги отклоня от престъпност или вредни навици като алкохол, цигари и други. Но ако искат да се катерят, плуват или рисуват, винаги ще ги подкрепям. Ако искат да са като татко си, моята мисия ще е да ги науча как да го правят максимално безопасно.

– Какво трябва да направи един човек, за да се катери максимално безопасно?

– Да е отлично физически подготвен и да мисли, преди да действа! Но най-важно е да се подготви, преди да се качи някъде. Човекът трябва отлично да проучи местността, в какво състояние е, за какви опасности да внимава, кое може да се обърка и ако си подготви тези неща, предварително ще е по-готов да реагира в кризисни ситуации. Ако се хвърли в непознатото, колкото и да се осигурен, ако не знае какво го чака, всичко е въпрос на късмет, а на късмет не е добре да разчитаме, когато става въпрос за безопасността ни.

– Кое е най-високото място, на което сте се катерили?

– Това лято в Чехия се качих на радиомачта с височина 355 м. Това е рекордът засега.

– Разкажете ми нещо повече за професията си. Как съчетавате катеренето нависоко с призванието да сте лекар?

– Много трудно. Професията ми е много натоварена, графикът ми е променлив и непредсказуем, но генерално се опитвам да разграничавам двете дейности. Общото между тях е, че и на двете места има много адреналин. За щастие, хората в живота ми ми помагат и разбират хобито ми, така че съм един щастлив човек. Всяко свободно време, което имам, посвещавам на физическата подготовка и планиране на нови приключения.

– Имали ли сте пациент, паднал отвисоко, вследствие на катерене или подобен инцидент?

– Да, ще се изненадате колко често хората падат. Не защото някой се опитва да повтаря действията ми, а най-често работни злополуки. Помня един работник, паднал от скеле на третия етаж с тежки травми. Всеки паднал от височина, по-голяма от неговия ръст, подлежи на тежки фрактури. И ние, лекарите, се справяме с тях със стандартно лечение. При екстремните спортове много често е „всичко или нищо“ – или си невредим, или умираш.

Прегледана: 51295